Бяхме на двата бряга на живота,
аз - след гимназия, а ти - на път,
случайността ни запозна във София,
в увеселителен вечерен кът.

С очи огромни, търсещи човеци,
сама дойде и седна си до мен,
говорихме си топло, по съседски,
познали се по пътя прероден.

За тебе се говореше отдавна,
тогава беше, помня, осми клас,
съдбата ти - нелепа и неравна,
така внезапно те отне от нас.

Ти си отиде, а пък аз живея
над болки и нестихващи мечти.
За тебе щях да пиша, аз умея,
и щеше моя близка да си ти.

Остана снимката и твойте книги,
които друг издаде вместо теб.
Ех, Петя, Петя, не успя да минеш
през лошото, да продължиш напред.

Онези, дето тебе не познават,
пред паметника ще се поклонят.
Но аз през твоите очи минавам
и сякаш осветяват ми деня.


25 април 2024 г. София
Росица КОПУКОВА